От дете наблюдавам с интерес природата - цветята, животните, изгревите и залезите, дъжда, небето, звездите, дърветата, вятъра, морето, хората. С годините необходимостта да изразявам тези си емоции се засилваше и така започнах да рисувам и да пиша есета. С времето обаче някак неусетно спрях и започнах да се занимавам с "по-сериозни неща". Бях някъде около 25 - годишна, когато по време на една ваканция с приятели открих емоцията от фотографията. Докато се снимахме за спомен, започнахме да си правим и по-различни, художествени снимки. Тогава нещо в мен трепна. Прибрах се и първата ми работа беше да си потърся нещо, с което да снимам. В началото започнах с една стара "сапунерка" и телефона ми, с който съм сигурна, че имам направени повече снимки, отколкото телефонни разговори. Година след това за рождения ми ден поисках подарък фотоапарат от семейството си. Получих го, но с малко закъснение - за следващия рожден ден. Избрах най-лесния вариант - апарат с (не)сменяема оптика. Не разбирах нищо от тези неща и от страх да не изглеждам глупаво, взех апарата точно за 10 мин. и буквално избягах от магазина. Така фотографската ми дейност започна на зеления режим AUTO. Около година и половина снимах без дори да зная какво е фокус! Сега се познаваме, но се оказа доста непокорен приятел. Все повтарях на шега пред приятели, че ТРЯБВА да се запиша на курс по фотография. Казвам на шега, защото дори и това да ми харесваше, всъщност ме беше страх. Да, беше ме страх, че отново ще видя онова несериозно отношение в хората. Бях харесала страницата на ФОТОГРАФСКИ КУРС и редовно следях публикациите им. Една вечер, неудовлетворена от "сериозните" си занимания, седях пред компютъра безразлично, гледах нехайно и изведнъж пред мен се появи публикация за предстоящ курс по фотография за начинаещи. Усетих вълнение, казах си, че сега е момента да се запиша. Влязох да разгледам снимки от уроците и помня, че видях една снимка, на която всички стояха в кръг, в центъра имаше една маса, а до масата - ученик и учител и всички ги гледаха! Затворих бързо и си казах:
- Да, бе! Няма шанс! Аз нищо не зная, не искам всички да ме гледат как снимам!
Започнах да разглеждам някакви други неща и никога няма да забравя момента, в който пред мен изникна следния надпис с ГОЛЕМИ ЧЕРВЕНИ БУКВИ: "FEAR IS A PRISON. lOVE IS THE EXIT". Докато се усетя, вече попълвах онлайн формуляра за участие в курса. Честно казано, на първите теоретични уроци имах чувството, че ми говорят някакви неща, които аз никога няма да мога да разбера. Всичко ми беше чуждо и непознато. За първи път чувах думи като бленда, дифракция, ИСО и др. Дойде и първото домашно! За задача имахме да направим четири еднакви снимки: две с широк обектив - една отворена и една затворена диафрагма и две с дълъг обектив - една отворена и една затворена диафрагма. Станах рано сутринта, направих си домашното и тръгнах. Урокът започна точно както на "онази страшна снимка". Всички седяхме в кръг около "най-големия" и страшен телевизор. Петър, нашият учител, започна да взема картите със снимки на всеки един. Слагаше карта и снимките излизаха на големия "страшен" екран! По реда, който следваше, аз бях поседна. Сърцето ми биеше, а ръцете ми се потяха. Точно, когато дойде моя ред, Петър каза:
- МЕЖДУЧАСИЕ!
Казах си: "Дано после да забрави за моето домашно!".
Но той не забрави! Погледна ме въпросително и каза:
- А ТВОЕТО ДОМАШНО?!
От притеснение ръката ми беше доста изпотена и толкова силно стисках картата, че се замислих дали не съм я повредила. Все пак я подадох на Петър и така видяхме и моето домашно. Оказа се, че не само не е страшно, но даже стана едни от красивите ми спомени.
- От твоето домашно съм най-доволен! Ти си се справила най-добре! - каза той. Почувствах облекчение, отдъхнах си и тогава разбрах, че страхът и несигурността са само в моята глава. Може би са там още от ученическите години, когато всеки ден ми се налагаше да бъда ОЦЕНЯВАНА. Тази система на оценяване без съмнение беше оставила в мен едно неприятно усещане и несигурност. Или може би не толкова системата, колкото самите ОЦЕНИТЕЛИ. Ясно е, че това да си учител по история, например, не означава да разбираш само от история. Да си Учител се изисква не само да можеш да оценяваш, не само да можеш да даряваш знания, но и да можеш да преглътнеш Егото си. Щастлива съм, че благодарение на фотографията преодолях страховете си, породени от вредното влияние на училищното образование. Благодаря на Петър Чолаков и Георги Колов. Ученето с Вас е удоволствие. Вие не сте просто учители, вие сте неуморни водачи. Последваха още много уроци и много домашни. Груповото обсъждане на снимки стана любимата ми част от занятията. Там се срещнах със сензитивни хора, отворени към живота, природата и различното. Хора, обичащи изгревите и залезите, цветята и звездите, морето и планината, също като мен! Хора, които, когато видят мъгла, казват: - Супер! Днес има готина мъгла! Срещите ми с тези необикновени хора са винаги много забавни и неповторими. Всеки човек има призвание, талант и мечти! Щастлива съм, че следвам своите с толкова прекрасни хора около мен! Благодаря Ви!